Какво добро съм ти направил, та ме мразиш ~ Марко СЕМОВ
Богатият българин в нашата орис постоянно е бил мощният българин. То е по този начин и другаде по света. И когато по-богатият, по-властният и уреденият българин ни направи милосърдие, ние даваме тип, че сме признателни. И ръце целуваме, и гащи смъкваме, и свещи палим. Когато сме на напън! Ала кой обича благодетеля си?! Мине ли зорът, ние бързо забравяме кому какво изискуем. Сигурно това е човешко. Никой не желае да помни неприятното.
Какво положително съм ти направил, та ме мразиш
Съществува позиция, че логиката на психиката на един народ се разкрива не толкоз в общото, което прави хората хора навсякъде по света, а в това, което ги разграничава - което кара да вземем за пример ескимоса да се сърди, в случай че не спиш с жена му, а арабина да вади нож, в случай че направиш същото с неговата. Много са хората по земята и всякакви са и техните идеали, само че сред тях нашите български особености и чешитлъци крепко напират да заемат своето призово място. Ето ни пред една от българските сложности на духа: какво положително съм ти направил, та ме мразиш?
Иди, че го разбери. Неслучайно у нас идват чужденци и се хващат за главата - това, което за нас е обикновено, за тях е неуместно. Колкото и да им обясняваме, не възприемат. И по какъв начин да схванеш, да вземем за пример, ето подобен случай: не може да не ви се е случвало - окажеш помощ на другар или прочут в сложен час, във значим, съдбоносен миг от живота му, мине се време - стартира да те заобикаля! И ти самият не можеш да схванеш за какво. Не един път, а доста пъти правиш някакви услуги, доста пъти протягаш ръка да окажеш помощ - трябват му пари - дадеш, дефинира ти период, по кое време ще ги върне... Мине срокът, няма парите, няма и него... Ако инцидентно го срещнеш на улицата, скача на другия тротоар. Ако няма къде да скочи, не ти приказва или едва-едва отронва дума... Неслучайно наша е тази сентенция: „ Дай пари назаем на другар, с цел да го изгубиш ".
Учи, чадо, с цел да не работиш
От една страна българинът искаше чедото му да учи, тъй като в миналото учението носеше популярност, то отделяше индивида от животните, от мотиката и ралото и го слагаше в учебните чинове, зад писалище, в черква го вкарваше. За българина това не беше просто труд - това беше едно свято наличие, едно изскубване от тежката работа, над която татко му и дядо му бяха превивали тил. За него - това беше работа. А сред службата и работата той постоянно беше правил разлика. Човекът на работа командва, държи сметка, само че не коси ливади, не оре ниви. За него косенето, орането, правенето на обувки, шиенето на облекла, сеченето на дърва беше тежък, изнурителен труд, който изпива силите. Онова там - учебното заведение, знанието - е сянка. Там не вали, не пече, там отмалялост няма съгласно националната визия. Следователно, щом няма отмалялост, щом непреодолим самун се не вади, то такава една работа е тънка, нежна, за привилегировани. Тъй в своята и посредством своята тежка орис, българинът видя мястото на учения човек. Нека отново повторим - видя го на сянка, на завет, с пръчка или с химикалка в ръка, а не с мотика или сърп.
И той освен го видя, само че му и завидя. Защото едно е от химикалка да зависиш, друго от времето, от силата на слънцето, от мерака напразно - кефне му духне, разбеснее се - ошмули сливите и ябълките, над които селянинът цяла година е треперал. Падне дъжд, изсипе се град, набие пшеницата в земята - гладът е подготвен. Мине страната, набичи ти налози - обтегнат се вратните ти жили от напън - плащай налози, когато нищо не си изкарал, да те видя!... А в канцеларията няма изкарал - не изкарал; до момента в който химикалка има в ръката - страната заплаща. Ето, на това заплащане българският селяндур, пастир, копач или майстор постоянно е завиждал... Защото за другите и да има и да няма - за чиновника, за попа, за учителя постоянно е имало. Зад него стои страната!... И българинът избра тази привилегия за чедото си. Плю зад прага си и рече: аз по стомах ще се повличам, чедото си ще изуча — дано най-малко то живее човешки в този безчовечен живот...
Не желая на мен да ми е добре, желая на съседа да му е зле
Казват, че това е най-българският от всички български парадокси. Следователно, и най-често срещаният. Омраза ли отново напира - тази така честа рожба на завистта, нейното най-старо и най-грозно отражение - или пък мазохизмът ни? Нека тегля тежестта си аз, само че като зная, че теглиш и ти - по-леко ми е... Така може би единствено се приближаваме до отговора, без да го намираме. Ако от образците, които животът ни сипе по пътя, можем елементарно да намерим отговора, добре е... Примери колкото щеш!
Защото кой не знае, че българските съседски връзки са и ненавист, и изпротрошени врати, и изхвърлени отпадъци в двора на съседа, и препикани дувари, и килнат взор... Колко книги имаме написани за това, какъв брой е хубаво човек да има добър комшия, че съседът е по-голям от роднината... А ето на - този всеобщ абсурд приказва за друго. Българинът знае, патил е, ориста му, „ без да жали материала ", е предложила много доста случаи, когато съседът е този, който в неприятен миг пръв ще се притече, като види пушека в плевнята ти; който като се разболееш, ще повика доктор, а като не си купиш в точния момент самун, отново на съседската врата ще потропаш. Затова българинът прави-струва - гледа със съседа да е добре...
Гледаме, вършим, костваме - само че това е външната страна. Нашата двоякост - едни под халището, други отвън него - се демонстрира и в този абсурд. Дълбоко в душата си ние таим злост към индивида, на който завиждаме. Зъл народ ли сме, неприятен народ ли? Положителният отговор няма да е правилен. Даже няма да е правилен и почти. Ала ние сме народ, който познава тежестта и с тегло не може да бъде изплашен. Бедността, заболяванията, безработицата, несигурността са били и са българска орис. И вместо наслада, когато другият - бил той комшия, другар или прочут - малко се поизправи и понапредне, в егото на нашия човек се обажда завистта: „ Защо той, а не аз?! ". Е, не всеки път и не у всички е по този начин. Но за пародакса стига и хартисва.
Това не може да бъде!
Когато една работа не се побира под калпака на българина, той най-често споделя: „ Не може да бъде! ". Не че хептен има вяра на това, което е чул, само че щом не се е изпълнило най-важното изискване в мощно опредметената наша мисъл - „ Око да види, ръка да пипне " - тия, нереални територии всеобщият българин не обича да ги населява. Не го лъжат него, не го елементарно разклащат разните приказки по какъв начин е това или това по света. Реализмът му е бил и до ден сегашен си остана стоманен. Той постоянно е трябвало девет пъти да мери - един път да реже. Празната приказка не цялостни стомаха.
У нас още веднъж са влезнали в деяние с изключение на славянската разрушителна незаинтересованост и страшното българско самообладание. Ръка за ръка с нашето „ все някак ще се оправим " върви още един български табиет - да отлагаме. Не зная кой народ по този начин отсрочва най-спешните си работи с вярата, че отложим ли - злото ще ни се размине. Това е отново онази скрита надеждица някой различен и някъде другаде да свърши нашата работа. И сме такива освен във връзка с публичното си здраве. Такива сме и към самите себе си. Абе, нека ми мине - споделя българинът и опъва една ракия, когато зъбът отчайващо го боли и се унищожава.
Синдром на халището - композиция от обществен боязън и домакински подвиг
За това, че българина е самоуверен... само че единствено когато няма риск, когато няма заплаха - на маса (и при изискване, че никой не подслушва), у дома под юргана, под халището където е самичък или с жена си - там той поставя всички на мястото им... другояче не! Така се получава, че доста от хората имат на процедура две лица - едното за под юргана, където работи със всичка мощ законът на халището, другото вън, на улицата, в службата или на събранието, където всеобщият българин поставя формалното си облекло.
Физическата мощност и непокоримост на българина идва тогава, когато е уединено под халището или юргана си. Там е мястото, където българинът е най-българин - самичък със себе си, самичък със своя Бог, собствен стопанин и прислужник. Тук, под халището, той безпощадно отсрочва едно насам, друго нататък. Тук взема най-тайните и съкровени свои решения, тук душата и съвестта му са неподвластни на непознатото око и ухо, на непознати наредби. Тук се подрежда целият негов духовен блян за заслужено и незаслужено, за почтено и непочтено, за морално и аморално. Това е неговият същински духовен парламент. Тук той мери своите думи, дейности и преценки по отношение на света на открито, тук той се съпоставя като национална единица с непознатия свят.
Тук точно, под халището, се проектира цялата негова добродетелност и оценъчност, критериите му тук са в случай че не най-истински, то във всеки случай най-негови. Тук той налива религия в себе си, побеждава своите персонални врагове и се самонапомпва, в последна сметка тук се доизгражда като персона. Съмне ли се, отметне ли халището - други светове, тези извън, нахлуват в главата му, други хора идат, други ограничения - поведенчески и нравствени - му се постановат. Това е свят тягостен, постоянно неоткровен, комплексиран, свят, в който българинът сякаш се отдалечава от себе си. Идва часът, когато съберат ли се повече от двама, третият към този момент издава другиму диалозите им. Тази линия не е от най-оптимистичните в нашата национална характерност. Ние нямаме непрекъснатата убеденост в себе си и ориста си, каквато доста други нации имат...
Избрано от „ Българска народопсихология ”, Марко Семов, изд. УИ „ Св. Климент Охридски ”
Картини: Илия Бешков - gorskigorentrumbesh.wordpress.com
